Когато страхът се превърне в сила

Нека ви разкажа една история

Днешната тема няма да бъде много научна, по-скоро ще бъде житейска. История за това как страховете ни могат да се превърнат в наша сила. Не винаги, разбира се. Понякога ни блокират, понякога ни карат да отлагаме, да се затваряме или да не предприемаме нищо. Но понякога точно те се превръщат в причината да станем, да се съберем и да продължим.

Може би повечето от вас знаят, че още от малка исках да знам всичко за болестите. Имах някаква непрекъсната нужда да разбирам защо човек се разболява, какво се случва в тялото и как може да му се помогне.

Спрях навреме, преди да кандидатствам медицина. Някак интуицията ми каза: „Не, това не е за теб.“ И поех по един път, който дълго време не усещах като свой. Не го исках, но някак се завъртях в този свят: икономика, мениджмънт, банкерство.

Не съжалявам за този път. Той ме научи на страшно много.

Научи ме как да оцелявам сред акули, как да комуникирам с тях и как да различавам хората. Как да ги оценявам, да виждам недостатъците и предимствата им, но най-вече потенциала им. Вярвам в потенциала на всеки един човек. Просто много често той бива оставен на заден план и с времето се губи, ако човек не съумее да го използва. Много хора не знаят дори какъв потенциал носят…

Бях една от най-добрите ментори в банковата сфера. Печелила съм награди за най-много обучавани служители. Някои от хората, които съм обучавала, в момента са успешни лидери в сферите, в които са избрали да се развиват. Една от големите компании за човешки ресурси в Ню Йорк се оглавява от мой бивш стажант. Няма как да не се похваля с Марина. Много си я обичам, защото освен стажант тя се превърна и в мой приятел, кума :). Да, имам няколко куми, защото имам няколко сватби, но това е друга тема.

Като цяло мисля, че всички тези 14-15 години в този свят са ми дали много. Познанства, приятелства, уроци, знания и качества, които няма как да придобиеш сам или ако живееш само сред хора, които мислят като теб. Всички обясняват колко важно е да си заобиколен от себеподобни… да, напълно съгласна съм, но без останалите няма как да научим уроците, да поставим границите и намираме различията за интересни. Това е и една от причините да си мисля, че не е хубаво човек да живее изцяло в собствения си балон. За мен винаги е било по-важно да можеш да се отличаваш и да запазваш себе си в своя балон, но едновременно с това да знаеш как да боравиш със света извън него. Да можеш да комуникираш, да разбираш хората и да се адаптираш.

Именно адаптацията стои в основата на еволюцията. Но адаптация не означава да се превърнеш в нещо, което не си, или да приемаш всичко около себе си. За мен означава да можеш да използваш ресурсите на средата, без тя да те погълне напълно.

Може би това е и една от целите ми в този живот. Да черпя ресурс от всичко, което ми е полезно, да се адаптирам, но да запазя своя балон, своите разбирания и своята основа.

Та… отплеснах се.

В живота си винаги съм била премерена и внимателна. Не съм вземала решения бързо, още по-малко импулсивно. Имаше периоди, в които дори най-обикновени житейски въпроси се решаваха с лист, сметки, плюсове и минуси, SWOT анализи и каквото още се сетите.

Аналитичният начин на мислене ми е помагал много, но също толкова много ми е пречил да чуя истинските си мисли и усещания. Една от причините към днешна дата да не поставям всичко под дълбок анализ.

Понякога прекаленото анализиране изглежда като разумност, но всъщност може да бъде начин да отлагаме дадено решение. Умът продължава да събира информация, да премята варианти и да търси още доказателства, защото така създава усещането, че държим ситуацията под контрол.

А контролът много често е опит да се справим със страха.

Аз съм имала много страхове. Най-вече страх да не загубя близък човек. От малка живеех със страх от смъртта и болестите. Вероятно и желанието ми да знам всичко за тях е било някакъв начин да ги държа под контрол. Когато разбираш нещо, то сякаш става малко по-малко страшно.

И когато в живота ми се случи да премина по един наистина труден път, когато баща ми се разболя и се наложи сама да вървя с него от диагнозата, през лечението, до загубата, някак много бързо се изправих точно пред най-големия си страх.

Няма да навлизам в подробности, защото всички имаме свои страхове и свои трудни истории.

По-важното, което искам да споделя днес и върху което се замислих сутринта, е, че понякога точно страховете ни ни вдигат. Те ни държат в кондиция, мотивират ни да продължим и ни карат да използваме ресурси, за които дори не сме подозирали, че имаме.

Разбира се, страхът не действа по този начин при всеки човек и във всяка ситуация.

Биологично той е част от системата ни за оцеляване. Когато мозъкът разпознае заплаха, тялото мобилизира енергия. Пулсът се ускорява, вниманието се насочва към опасността, отделят се хормони на стреса и временно ставаме по-бдителни и по-готови да реагираме.

Тази реакция може да ни накара да се борим или да избягаме, но понякога може и да ни накара да замръзнем. Особено когато усещаме, че нямаме контрол над случващото се или че ситуацията е прекалено голяма за ресурсите, с които разполагаме в момента.

Затова не мисля, че хората, които изпадат в депресия или не успяват веднага да се изправят, просто са се „провалили“. Нервната система на всеки човек има различна история, различен праг и различен начин, по който реагира на натоварването.

От значение е и дали имаме подкрепа, дали виждаме изход и дали усещаме, че можем да направим поне нещо.

При мен страхът тогава се превърна в действие.

Не казвам, че ми беше лесно. Напротив. Потиснах емоциите си, за да съхраня хората, които обичам. Не казвам, че това е хубаво. Напротив.

Задържаната емоция не изчезва само защото не сме я показали. Тялото продължава да я носи като напрежение, променен сън, постоянна бдителност, умора или други сигнали. В онзи момент обаче това беше моят начин да оцелея и да продължа да функционирам.

Понякога потискането на емоцията е временно полезно. Когато трябват действия. Някак идва порив на енергия, която трябва да се канализира.

При мен цялата тази енергия се насочи към ученето. Исках да науча повече за физиологията, за биологията, за това как работи тялото и защо понякога не успяваме да му помогнем. Някъде там загубих вяра в медицината.

След това отново я намерих, когато самата аз имах нужда от нея. И съм благодарна, че срещнах специалисти, които се опитват да помагат и да се справят въпреки системата. Защото медицината и системата не са едно и също нещо. Но както и да е, това е друга тема.

Това, което искам да кажа, е, че страховете наистина могат да ни мотивират.

В моя живот почти всички важни решения, които съм вземала, първо са били съпроводени от голяма доза страх. Страхувала съм се, преди да сменя посоката. Преди да започна нещо свое. Преди да застана с името си зад нещата, които мисля и в които вярвам.

Но този страх ме е държал в кондиция. Карал ме е да се подготвям, да уча повече, да проверявам и да не се разпилявам в прекалено много посоки.

Разбира се, има граница. Страхът може да ни подготви, но може и да ни държи в безкрайна подготовка, защото никога не се чувстваме напълно готови.

Може би въпросът не е как да премахнем страха. Не мисля, че това е възможно, нито че е необходимо. По-важното е доколко му позволяваме да контролира решенията ни.

Да разберем природата му. От какво точно се страхуваме? Има ли реална опасност в момента, или преживяваме предварително нещо, което още не се е случило? Какво зависи от нас и какво не?

Много често нервната система не прави огромна разлика между реалната заплаха и тази, която непрекъснато разиграваме в мислите си. Тялото реагира и на двете. Затова понякога първата крачка е просто да назовем конкретно страха, вместо да стоим в общото усещане, че „нещо лошо ще стане“.

Ако днес се страхувате от нещо, приемете го. Не се обвинявайте, че го усещате.

Помислете разумно какво представлява този страх и как действа върху вас. Кара ли ви да предприемете нещо полезно, или ви държи на едно място? Можете ли да се справите сами, или имате нужда от подкрепа?

Няма нищо лошо човек да потърси помощ. Хората сме различни и преминаваме през трудностите по различен начин.

Аз лично предпочитам да минавам през повечето неща сама. Така съм най-спокойна. Разбира се, с подкрепата на най-близките ми хора. И може би именно това е важното. Да знаеш, че можеш сам да вървиш по пътя си, но има хора, към които да се обърнеш, когато имаш нужда.

Страхът може да ни разруши, ако му позволим да управлява всичко. Но може и да се превърне в посока. Да ни покаже какво е важно за нас, какво не искаме да загубим и къде имаме още какво да научим.

Не е необходимо да чакаме да изчезне напълно, за да продължим.

Понякога просто трябва да го вземем с нас и да направим следващата крачка.

Така че… каквото и да се върти в главите ви, смело напред :)