Колкото повече остарявам, толкова повече си мисля колко странно сме разбрали темата за стареенето. Все по-неистово започваме да се пазим от слънцето, първо заради някое петънце, после заради бръчките, после защото някой, някога, ни е казал, че ултравиолетовата светлина е почти основният виновник за всичко, което виждаме върху кожата си. Имам толкова много клиентки и познати с розацея, които са твърдо убедени, че слънцето им пречи. С годините и съвместната ни работа обаче осъзнават, че колкото по-добра връзка имат с него, толкова повече зачервяването изчезва.
Парадокс е, когато тялото започва да губи част от адаптивния си капацитет, ние да започнем още повече да го изолираме от средата, в която се е развивало. Тук отново надделява страхът. Страхът да не остареем. Според мен остаряването е привилегия и не всеки я има… затова моята цел е да съм жизнена, силна и здрава. Остаряването е процес, в който трябва да влезем подготвени, за да го изживеем максимално комфортно. Тази година, докато посещавах нови места из Средиземноморието, ми направи впечатление, че хората живеят дълго - да, но повечето са с по няколко хронични заболявания, на лекарства, залежават се. Аз не искам такава старост. Ако ще остаряваме, то искам да сме активни, силни и с разума си. За наблюденията ми от вече 14 години по средиземноморските страни ще разкажа, но вероятно в друг формат. Както и ще заключа моите виждания по темата за синята зона и дълголетниците…
Нека се върнем на възрастта :)
С възрастта не се променя само кожата, това всъщност е най-повърхностното, което виждаме. Интересната част започва на клетъчно ниво, където постепенно се променя митохондриалната функция, както и контролът върху качеството на самите митохондрии, кои да бъдат запазени, кои да бъдат поправени, кои вече не вършат работа и трябва да бъдат разградени и кога да се създадат нови. И винаги ми е било малко смешно, когато митохондриите се описват просто като „електроцентралите на клетката“, сякаш са някакви батерии, които с времето започват да държат по-малко заряд. Те са много повече от това.
Митохондриите постоянно реагират на това какво ядем, колко кислород има, дали се движим, каква е температурата, какви хормонални сигнали пристигат, каква е светлинната среда, но и на нещо, което пропускаме често: кога се получават тези сигнали. И именно тук за мен циркадната биология започва да става много по-интересна от разговора в колко часа трябва да си легнем и дали сме спали осем часа. Кога да станем и кога да гледаме изгреви и залези… Когато кажеш „циркаден ритъм“, човек обикновено разбира точно това. Сън, ставане, може би сутрешна светлина и дотам. Знаете, че аз не съм фен на „изкуственото“ събуждане. Не се ли събудите естествено, изобщо не можем да говорим за добър циркаден ритъм. И точно тук идва биологичният часовник. Той разпределя работата на организма във времето. Клетката не върши всичко едновременно, защото това би било ужасно неефективно. Има процеси, които са по-активни през деня, други се засилват по време на почивка и сън, хормоните имат собствени дневни профили, редокс средата се променя, антиоксидантните системи също. Начинът, по който използваме глюкоза и мазнини, не е еднакъв в 9 сутринта и в 2 през нощта. Същото важи и за митохондриите.
Клетката не просто трябва да има възможност да произведе енергия. Трябва да знае кога има смисъл да я произведе, кога да я използва, кога да складира и кога да насочи ресурс към възстановяване. Когато тази времева организация започне да се размива, проблемът вече не е само „имам по-малко енергия“…просто системата губи координация.
Производството на клетъчна енергия в основата си е история за електрони, протони и pH. Когато разграждаме храната, част от енергията ѝ в крайна сметка стига под формата на електрони до дихателната верига във вътрешната мембрана на митохондрията. Докато електроните преминават през отделните места, митохондрията използва енергията им, за да премества протони от едната страна на мембраната към другата.
Така се създава разлика в електрическия заряд и в концентрацията на H⁺. Матриксът остава относително по-алкален, а пространството от другата страна на мембраната става по-богато на протони. Тази разлика е част от силата, която после връща протоните през ATP синтазата и позволява производството на ATP. Клетъчната ни енергия в много буквален смисъл зависи от един прецизно поддържан електрохимичен градиент.
И затова, когато говоря за pH, изобщо нямам предвид популярната история как трябва да „алкализираме тялото“ с определени храни, капки или, още по-зле, изкуствено алкализирана вода. Кръвното pH е строго регулирано и организмът има сериозни механизми да го държи в тесни граници. Важното pH за мен е локалното, вътре в клетката, в органелите и около мембраните, защото там малките промени в концентрацията на протони имат огромно значение за производството на енергия, ензимната активност, транспорта и сигнализацията. В митохондрията тази разлика е част от самия механизъм, чрез който храната и кислородът се превръщат в използваема енергия.
Сутрешната и дневната светлина, която достига до ретината, дава на мозъка информация къде се намираме във времето. Не просто че е светло, а кога е ден, колко напред е денят и как се променя сезонът. След това информацията се разпределя към останалите часовници в тялото, в черния дроб, мускулите, мастната тъкан, кожата и останалите органи, и помага да се подреди кога какво трябва да се случва.
Светлината не влиза през окото и не започва магически да произвежда ATP. Това би било прекалено просто обяснение. Ролята ѝ е по-фундаментална. Тя дава времевата рамка, в която цялата система за производство и използване на енергия работи. Когато денят реално е светъл, а вечерта реално е тъмна, разликата между активност и възстановяване е ясна. Когато прекараме деня в сравнително слаба вътрешна светлина, а вечер превърнем дома си в операционна, денят и нощта започват да си приличат доста повече, отколкото си даваме сметка.
И това ми се струва особено нелогично с възрастта. Циркадната система така или иначе става по-уязвима, очите се променят, до ретината достига различно количество светлина, митохондриите не са същите, възстановяването не е същото. А нашият отговор е да направим естествения ден още по-слаб. По-малко време навън, повече живот зад стъкло, по-често тъмни очила, по-малко кожа на слънце. Малко отклонение, но ми направи впечатление в Гърция колко много хора сутрин излизат на хубавите си големи тераси… дотук добре, нали :). Проблемът е, че те масово са станали чувствителни към светлината и излизат дори в дома си със слънчеви очила. Представяте ли си колко тъжно е генетично предразположен човек, живеещ на слънце почти целогодишно, да е развалил генетиката си и да не понася вече светлина. За колко нарушена връзка и циркаден ритъм говорим…
Разбира се … после приемаме витамин D и смятаме, че сме решили проблема. Витамин D не е слънцето. Той е един от резултатите от взаимодействието ни със слънчевата среда. Може да се промени даден метаболит в кръвта с добавка, но това няма как да пресъздаде светлинния сигнал към ретината, дневната организация на метаболизма, сезонната информация или целия спектър, на който човешката биология е била изложена много преди да започнем да живеем между стени и екрани. Разказвала съм ви, че аз дълги години носех контактни лещи и въпреки че бях често на светлина и се излагах на слънце, аз бях с ниски нива на витамин D. След като навлязох по-надълбоко в тази наука, махнах лещите и започнах да ходя и без диоптричните си очила. Разбира се, това беше една част от промените, които доведоха до това да поддържам добри нива на витамин D целогодишно без добавки.
Има и още нещо, което ми е много интересно: червената и близката инфрачервена част от спектъра. Те се изследват от години във връзка с photobiomodulation и ефектите върху митохондриалната биоенергетика, мембранния потенциал, редокс сигнализацията и ATP. Един от обсъжданите механизми включва цитохром c оксидазата в дихателната верига, макар че точната картина при реална човешка експозиция все още не е напълно изяснена. И това ми харесва в науката, когато е наука, а не идеология, защото не е нужно да знаем всяка последна стъпка от механизма, за да признаем, че светлината е биологично активен сигнал. Не просто нещо, което ни помага да виждаме.
И чак тук стигам до кожата, защото при нея някак си всичко се свежда до външен вид. Да, прекомерната ултравиолетова експозиция и особено изгарянето могат да увреждат кожата. Това е факт, който няма смисъл да превръщаме в спор. Но от една бръчка не можем да разберем колко „добре“ някой се е пазил от слънце, защото кожата също старее отвътре.
Променят се нейните митохондрии, регенеративният ѝ капацитет, хормоналната среда, синтезът и организацията на колагена, микроциркулацията, редокс балансът и работата на меланоцитите. При жените към това се добавят и промените около перименопаузата. И изведнъж обяснението „слънцето те е състарило“ започва да ми изглежда доста повърхностно, да не кажа глуповато…
Не казвам, че слънцето няма значение. Казвам, че кожата не живее отделно от организма. Затова не искам да живея в страх от всяко петънце или да броя колко бръчки бих имала на 50, ако двадесет години почти не бях показвала лицето си на слънце. На мен ми е много по-интересно какво се случва под тази кожа и дали системата отдолу още работи добре.
Същото е и с тена. Никога не съм го възприемала като ненужен декоративен ефект, получен по погрешка. Меланогенезата е част от адаптивния отговор към ултравиолетовата светлина, а увеличаването на меланина дава допълнителна фотозащита. Самият меланин има сложни редокс свойства, взаимодейства с различни йони и метали и като молекула е много по-интересен от простото „пигментът, който ни оцветява“. Не бих казала, че тенът е механизъм за детоксикация от тежки метали, защото за такова твърдение нямаме достатъчно данни при хора. Но не бих го представила и като безсмислена реакция на кожата, която трябва да спрем на всяка цена. Природата няма как да измисли грешна логика. Тенът е адаптация. Говорили сме по темата.
Не харесвам и универсалните препоръки от типа „20 минути слънце са достатъчни“. Веднага идва въпросът достатъчни за кого, през април или август, във Варна или в Северна Европа, при какъв фототип, след цяла пролет навън или след месеци в офис, при какъв хормонален и метаболитен контекст. Неслучайно направих и краткия наръчник „Слънце без страх“, който помага на всеки начинаещ да направи своята връзка със слънцето, постепенно, без агресивни методи. Целогодишно излагане.
Биологията не започва от нулата всяка сутрин. Тялото помни средата, в която е било.
Може би това е и най-голямата промяна в начина, по който гледам на стареенето. Все по-малко ме интересува как да изолирам тялото си от всичко, което потенциално може да го натовари, и все повече как да запазя способността му да се адаптира към реалния свят. Да различава ден от нощ, да поддържа митохондриалния си потенциал, да произвежда ATP тогава, когато е нужно, да управлява редокс сигналите си, да регенерира тъкани и да разпознава сезоните.
С възрастта клетъчната енергия не става по-маловажна. Всяка загуба на ефективност започва да се усеща повече. И тогава за мен няма особена логика да премахваме един от най-старите сигнали, по които човешката биология винаги е организирала тази енергия, естествената смяна на светлина и тъмнина.
Понеже в групата ми писахте, че искате инфо и литература … ето малко от проучванията, които съм използвала. И една интересна книга.
PMID: 36599349
PMID: 19997129
PMID: 29164625
PMC7283348
книгите на - Bioenergetics на Nicholls David G